Постинг
06.02.2016 03:16 -
Парадокс
Автор: tvoq
Категория: Лични дневници
Прочетен: 805 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 02.10.2017 22:25
Прочетен: 805 Коментари: 2 Гласове:
3
Последна промяна: 02.10.2017 22:25
Аз , Тя и Нещото
Не съм депресирана,
нито нещастна.
Стига сте ме съдили.
В такъв момент съм просто -
някакъв си там, странен.
Открих я - Меланхоличката !
Всъщност - съдете, разсмейте ме.
Аз съм си много добре. Тя ...
Тя е затънала в дупката.
Аз съм добре и с нищо -
със ранния залез, посрещащ нощта,
със тази зимна картина
на невинна безцветна голота.
Аз чувам веселите песни
на птиците с постоянен адрес.
Тя - не,че не е щастлива...
Понякога чак плаче с усмивка,
друг път затрупана в спомени -
пак ще си поплаче ...
Тя е безпомощната,
заключена в спомените ...
Тя иска да те прегърне,
за всичко до тук
и най-вече зареди "Сега",
ще си поплаче,
ще те погледне мило ...
и може би почти успокоена,
ще отпусне глава на твоето рамо,
с онази трудна,
притихнала усмивка.
Но тази често тъй емоционална
( И нетърпима - сигурно! )
се нуждае от помощ
в тази своя дълбока безпомощност
и вика най-страшното:
Нещото.
Онова неопределимото.
А има толкова общо с Мен и Тя -
моят характер и нейната мъка.
Безпомощността го влудява
и прави невидяни,
забранени чудесий!
То не гони цел!
То гони любовта
и следва чувствата.
Създава всяка луда стъпка,
поема обвиненията след това,
но никога не бяга
настръхнало.
О, има си достойнство !
Сега ни говорете тихо,
на уше,
мен и моите прикрити слабости.
Като "ин" и "ян" са.
Блъскат се и се карат,
и безмерно се обичат.
Едното да убият в битката жестока -
загинала съм с тях.
Не съм депресирана,
нито нещастна.
Стига сте ме съдили.
В такъв момент съм просто -
някакъв си там, странен.
Открих я - Меланхоличката !
Всъщност - съдете, разсмейте ме.
Аз съм си много добре. Тя ...
Тя е затънала в дупката.
Аз съм добре и с нищо -
със ранния залез, посрещащ нощта,
със тази зимна картина
на невинна безцветна голота.
Аз чувам веселите песни
на птиците с постоянен адрес.
Тя - не,че не е щастлива...
Понякога чак плаче с усмивка,
друг път затрупана в спомени -
пак ще си поплаче ...
Тя е безпомощната,
заключена в спомените ...
Тя иска да те прегърне,
за всичко до тук
и най-вече зареди "Сега",
ще си поплаче,
ще те погледне мило ...
и може би почти успокоена,
ще отпусне глава на твоето рамо,
с онази трудна,
притихнала усмивка.
Но тази често тъй емоционална
( И нетърпима - сигурно! )
се нуждае от помощ
в тази своя дълбока безпомощност
и вика най-страшното:
Нещото.
Онова неопределимото.
А има толкова общо с Мен и Тя -
моят характер и нейната мъка.
Безпомощността го влудява
и прави невидяни,
забранени чудесий!
То не гони цел!
То гони любовта
и следва чувствата.
Създава всяка луда стъпка,
поема обвиненията след това,
но никога не бяга
настръхнало.
О, има си достойнство !
Сега ни говорете тихо,
на уше,
мен и моите прикрити слабости.
Като "ин" и "ян" са.
Блъскат се и се карат,
и безмерно се обичат.
Едното да убият в битката жестока -
загинала съм с тях.
